СТРАТЕГИИ ЗА ПОПУЛЯРИЗИРАНЕ НА ИЗКУСТВОТО КАТО КУЛТУРЕН ПРОДУКТ В БЪЛГАРИЯ

Христина Бобокова[1]

Статията изследва популяризацията на изкуството като механизъм за общественото му легитимиране в условията на съвременната пазарна среда. Анализирани са ролята на музейните институции, икономическите измерения и културните политики в България. Чрез качествено изследване с дълбочинни интервюта с експерти, творци и културни мениджъри са идентифицирани основните предизвикателства, тенденции и възможности пред българското изкуство, както и мерки за повишаване ефективността на културното управление.

Ключови думи: култура, културни политики, български културен продукт, популяризация, българско изкуство

STRATEGIES FOR PROMOTING ART AS A CULTURAL PRODUCT IN BULGARIA

Hristina Bobokova[2]

The article examines the popularization of art as a mechanism for its public legitimization in the conditions of the contemporary market environment. The role of museum institutions, economic dimensions and cultural policies in Bulgaria are analyzed. Through qualitative research with in-depth interviews with experts, artists and cultural managers, the main challenges, trends and opportunities facing Bulgarian art, as well as measures to increase the effectiveness of cultural management, have been identified.

Keywords: culture, cultural policies, Bulgarian cultural product, promotion, Bulgarian art

STRATEGIES FOR PROMOTING ART AS A CULTURAL PRODUCT IN BULGARIA

(Resume)

The article examines the popularization of art as a mechanism for achieving public legitimacy in contemporary market-oriented societies. It explores the role of museum institutions, cultural policies, and the economic dimensions of promoting art in Bulgaria. The research aims to identify the strategies and approaches through which art gains public value and social recognition. A qualitative empirical methodology based on in-depth interviews with nine experts, cultural managers, artists, academics, and opinion leaders was applied. The study analyzes key challenges, sustainable trends, and the impact of political, economic, and social factors on the development of Bulgarian art as a cultural product. Based on the findings, the paper proposes measures for improving state cultural policies, municipal planning, and cooperation with private stakeholders to enhance the effectiveness and sustainability of the cultural sector.

УВОД

Съвременното общество се е оформило и се развива като „икономика на вниманието“ – борбата за внимание и неговото задържане върху дадена тема, продукт или действие е основен инструмент за създаване на стойност и обществено влияние. Развитието на комуникационните технологии и тяхното проникване и въздействие върху всички национални и социални групи от световното население формира изцяло нова парадигма в обществото, чиято основна характеристика е свързана с драматизираща популяризация – интерпретиране на (дори незначителни по смисъла си) феномени и събития с масов и силно въздействащ ефект.

Популяризирането на изкуството като част от по-комплексния културен продукт представлява непрекъснат и многопластов процес, в който се преплитат институционални политики, комуникационни практики, образователни подходи и всички „смесени“ форми на културно посредничество.

Настоящата статия прави преглед и анализ на основни стратегии за и предизвикателства пред популяризирането на изкуството като културен продукт, фокусирайки изследователското внимание върху България и развитието на културата и изкуството от началото на XXI в. Като емпиричен изследователски подход за написването на студията е проведено качествено проучване чрез дълбочинни интервюта с девет души[3] – експерти и професионалисти в областта на културата и изкуствата – на които бяха зададени въпроси от стандартизиран въпросник, но част от тях са модифицирани в зависимост от техните конкретни интереси и занимания, а спрямо отговорите на първите въпроси от въпросника.

Основна цел на изследването е да идентифицира и анализира основните предизвикателства и възможности за:

· синхронизиране на културните политики на България с потребностите на всички заинтересовани страни в процеса на тяхното изработване и прилагане;

· подобряване на стратегиите за популяризиране на българското изкуство (най-вече – на съвременните визуални изкуства) в страната и чужбина;

· формулиране на насоки за създаване на по-ясно определен български културен продукт, който привлича публики и инвестиции в култура в България и от чужбина.

Сред участниците в изследването съществуват относително разнопосочни мнения по отношение на стратегическата ориентация и реализацията на културни политики от и в България. Помежду им обаче има почти пълно съгласие, че те не са акцент в стратегиите за развитие на нито едно правителство, управлявало страната от 1989 г. насам. Друга сериозна критика на представителите на културния сектор е, че „бюрократичната философия“ не кореспондира с реалните потребности и не дава възможност лесно и ефективно да се приложат стратегическите насоки в практиката на творческите гилдии. Това е често артикулирана позиция, която редица експерти, критици и други специалисти в културния сектор споделят, като посочват значими аргументи не само в подкрепа на рестриктивната бюджетна политика, но и по отношение на дефицитите в административния капацитет при управлението на средствата, силната зависимост от политическата конюнктура, продължаващото фаворизиране на определени изкуства и творци, в зависимост от „близостта“ им до управляващите и т.н.

Участник	Твърдение за отсъствие на културни политики в България	Препоръка за подобряване на провежданите културни политики
Аделина Филева	„Нямам представа какви са културните политики на България. По няколко причини. Тоест, през последните 36 години се събират специалисти, прави се стратегия, обмисля се, но като че ли тази стратегия остава на някакво високо ниво, без да бъде разделена на детайли, да тръгне надолу към съответните ситуации и хора.“	„Всичко е добре подредено, но някак в тях е загубено човешкото – това, което трябва да бъде бързо възприемано, лесно разбираемо, така, че хората да не се чувстват отчуждени, а да могат да се включат в тези процеси и да се почувстват съпричастни, за да дадат своя талант и труд…“
Георги Лозанов	„Имало е някакви културни стратегии, които са правени, но те са имали повече, какво да кажа, кабинетно-чиновническа публичност. Оставали се затворени в един кръг, без реално да се превърнат в мотив за действието на хората и в хоризонт на техните действия, които те съзнават.“	„А държавата трябва да помага. И то да помага на непазарните форми на изкуството, защото пазарът трябва да може, това което пазара го издържа, няма нужда да го издържа и данъкоплатецът. А заедно с това в никакъв случай не трябва да се остави културата да зависи изцяло от пазара, защото това зависи от едно пазарно мнозинство.“
Мария Василева	„Истинската културна политика започва с ясна концепция за ролята на изкуството в обществото – като обществена необходимост, не като декоративна дейност. Без такава философия дори най-големите бюджети се изразходват без дългосрочен ефект.“	„Необходимо е изграждане на дългосрочна културна грамотност – чрез училището, медиите и публичните институции. Когато хората бъдат включени в културни процеси не като зрители, а като участници, изкуството престава да бъде „лукс“ и се превръща в ежедневна потребност.“
Пламен Петров	„Трябва да бъде някаква визия – ясно, точно – „Искаме да социализираме архитектурното наследство и да повишим ръста на туристите и културния туризъм с 50 % в рамките на периода.“ И започваме да решаваме всички задачи, които е необходимо да решим във връзка с постигането на тази цел.“	„…нещата трябва да тръгнат от долното ниво, т.е. от най-ниското стъпало. Т.е. хората, които работим в галериите или в театъра или в... операта и така нататък, ние да сме хората, които да правим малките крачки.  Не можем да очакваме държавата да... и като казваме държавата – нали „държавата“ сме самите ние.“
Лили Владимирова	„Основните приоритети в сферата на културната политика стоят далеч от прякото подпомагане на по-малки или неутвърдени автори и институции. Това води до едно своеобразно затлачване на културната среда, което възпрепятства цялото движение в тази екосистема.“	„Тя може да има най-различни проявления, важното е волята от страна на държавните, общинските и дори частните структури. Културните политики могат да се развиват не само на ниво държавно-административни органи, които да разпределят бюджети.“

Всички участници в изследването, предвид своите професионални интереси и занимания в културния сектор, показват задълбочени познания за нормативната рамка и практическите несъвършенства в прилагането ѝ. Основните субекти на културните политики – Министерство на културата и Национален фонд „Култура“ – са критично анализирани. Участниците имат активна позиция и положителна оценка за направения прогрес през последното десетилетие, но дават и предложения за възможни следващи стъпки към подобряване на процесите и средата, като много често децентрализацията се посочва едновременно като сфера с подобряване на условията и сфера с необходимост от още усилия.

Участник	Отчетени подобрения в процеса на формиране и прилагане на културните политики	Предложения за подобряване на ефектите и резултатите
Радослав Механджийски	“…всъщност последните, може би, две години, критерият „децентрализация“… започва да се превръща във водещите в оценъчната система – специално на Национален фонд „Култура“, което е признак за опит за провеждане на политика, която действително децентрализира географски събитията и, да кажем, качественото културно съдържание.”	“Винаги, особено в културната сфера, е хубаво да има някакъв тип социална намеса, най-вече през неправителствени организации или просто специалисти, които не са политически обвързани, но имат необходимата експертиза, за да подкрепят, генералната рамка или политическия процес, ако го наричаме по този начин. Но отговорност на държавата е на първо място да осигурява някакъв генерален бюджет, който позволява функциониране на системата.“
Боряна Вълчанова	„…пресен пример с Национален фонд „Култура“ – за проекти, които са извън София, автоматично се получаваха 30 точки отгоре. Което означава, че ето, има мисъл, има идея за това, че не могат нещата да се случват само в София или, да кажем, в Пловдив, Варна, големите градове.“	„…освен институции, независимият сектор, от който могат да бъдат генерирани много добри идеи, Всъщност там са раждат много хубави неща. Бизнесът, което също е важен, меценатството, колекционерството. Трябва да се добавят тук и културните връзки, т.е. по-големи международни връзки също би трябвало да има, по-голяма отвореност по различни проекти.“

Много от участниците подчертават, че при реализацията на културните политики в България съществува и значим дисбаланс между различните направления в изкуството, като до голяма степен това се дължи на по-добра организираност в предявяването на искания за подкрепа. Почти единодушно е мнението, че визуалните изкуства получават най-малко средства именно заради „отсъствие в публичната среда“, разбирано като по-малка популярност, медийно покритие, реализирани маркетингови кампании за популяризиране и др.

Участник	Пример за разпределение на държавното финансиране в различните направления на изкуството
Боряна Вълчанова	„…визуални изкуства са много малко финансирани – там има някакъв превес на музика, на сценични изкуства, на всякакви други проекти, които пак по някакъв начин са свързани с изкуството, но визуалните изкуства са много-много на заден план. И си задавам въпроса: "Защо? Каква е причината?"
Георги Лозанов[4]	„…излизат на протест, например кинаджиите. Като малко стане, като се види, че има опит за намеса, особено за слагане на фигури, които са неприемливи за гилдията – тя скача. Сега, кинаджиите са вероятно най-активно реагиращата гилдия, по някой път актьорите излизат, театралите… Най-зле са художниците.“

Ролята на културата и културните политики е разгледана от някои участници в по-широк контекст на обществено значимите политики – основно на взаимодействието с образователната система и управлението на туризма. Тази „по-дълга верига на стойността“ е пряко обвързвана с прилаганите стратегии за популяризацията като начин за привличане на нови публики за българските изкуства – балансиран подход, който едновременно би заложил на обществената полза от популяризацията и на възможностите за привличане на повече приходи от посетителите (вместо от държавата или общината).

Участник	Концепция за подобряване на публичността чрез интегриране с други обществени сектори
Боряна Вълчанова	„…за мен е от изключително значение също така и възпитанието, т.е. да има склонност за потребление към изкуството. Според мен това трябва да се започне от ранна детска възраст, всички го знаем вече. И не случайно, ние имаме доста програми, които са насочени точно за деца от различни възрасти.“
Радослав Механджийски	„..добър пример е Азербайджан дори – на Венецианското биенале техните павилиони са някак пресечна точка между съвременно изкуство и туризъм – нали и културен продукт, винаги. Да, има нещо маниерно и театрално, но имам чувството, че повече работи отколкото да генерира негативи… така че имам чувството, че това е подходът.“

При обсъждането на възможните пътища за подобряване на ефективността и резултатите от културните политики (особено при реалното прилагане и разнообразяването на източниците на финансиране) като възможни решения са най-често споменавани два основни подхода – приемане на нов закон за меценатството и поставяне на по-ясни нормативни рамки за публично-частните партньорства (ПЧП) в културната сфера. В повечето позиции присъства изразен баланс между възможните положителни и отрицателни ефекти от предложенията върху културните политики и средата. Законът за меценатството се разглежда и в по-широк контекст – като сериозна предпоставка за развитието на пазара на изкуство.

Участник	Виждане за Закона за меценатството	Виждане за публично-частните партньорства
Мариана Китипова	„Да, всеки път казват, че там… законът за меценатството… че фирмите, че големите хората с много пари не получават някакви облекчения, за да са по-активни донори. Но като знаем пък колко сме коректни с финансите, може би това е една причина… че всичко ще минава, че е „уж“ за изкуството.“	„…правят, но получават и съфинансирания от общината. А иначе, скоро ще имаме през декември и то пак в галерията. Мисля, че преди 5 години, може би, е било. Пак ще има, по повод 25-та годишна на големия комбинат КЦМ. Те имат колекция – също от картини. Ще направят изложба по повод 25-та си годишнина.“
Мария Василева		„Да, има поле – нарича се публично-частно партньорство. Проблемът е, че държавата и общините трудно привиждат частните организации като техни партньори.“

Във втората част от въпросника[5] на изследването са въпросите, свързани с пазара на изкуството, възприеманата (или препоръчана) насока за развитие на българското изкуство (по-скоро масово или по-скоро елитарно), както и въпроси, свързани с формирането на определен (дори и в по-широк и абстрактен смисъл) „български културен продукт“. Последният въпрос във въпросника стимулира респондентите да откроят най-забележителните творци и постижения в българската култура изобщо – целенасочена „провокация“ за извеждане на спонтанно най-добре разпознаваемите направления и творци в българското изкуство, чрез които да се структурира по-успешно концепция за „български културен продукт“, който да привлича повече интерес и в България, и на външни публики, т.е. да доведе до успешна популяризация.

Оценките за обема на пазара на изкуство в България съвпадат сред почти всички участници – почти единодушно е мнението, че пазарът е „малък“ и „ограничен“. Все пак, в различни периоди се отчита навлизането в нови етапи, в които интервюираните отбелязват определени качествени промени в начина на функциониране, профила на участниците (колекционерите), нарастване на цените и др. За някои участници изключително важен белег за достигане до определена зрялост на пазара е фактът, че има творци в различни сфери на изкуството, които вече се издържат само от изкуство, т.е. не им се налага да работят „и нещо друго“, за да имат нормални доходи и начин на живот.  

По-разнообразни са изразените мнения за степента и потенциала за развитие на пазара на изкуство, като те варират от силно оптимистични до умерено скептични. Като основни възможности за развитие се отбелязва естеството на съвременния „отворен“ свят, новото самочувствие на творците, придобито от международно признание за творчеството им. Като общо се очертава мнението, че развитието на „екосистемата“, включваща пазара на изкуство, популяризирането на българското изкуство и разпознаваемостта/афинитета към специфичен „български културен продукт“ е свързано основно с представянето му в чужбина като „верификация“ за българските творци и техните произведения.

Участник	Виждане за пазара на изкуство в България
Лили Владимирова	„Той е млад, малък и изпълнен с възможности. Нашият пазар тепърва ще се развива. Художниците, галеристите, кураторите и всички замесени в него тепърва ще бъдем свидетели на едно любопитно и може би неочаквано развитие и растеж. Културата на колекционерството все още е малко екзотична за България, но с всяка изминала година сме свидетели на повече и повече хора, които се захващат отговорно с тази така изкусителна дейност.“
Мариана Китипова	„Честно казано, ако не работех в галерията, никога нямаше да предположа колко колекционери има, и то със сериозни колекции. Естествено, всичко е… никой не се съмнява, че в сферата, ако аз искам да си купя от Вас като автор картина – това е между нас и никой нищо не декларира. Не е много голям пазарът, но тук, в България, кое е добре разгърнато? Но ценителите се увеличават. Аз съдя тук по запитвания.“

Ограниченията на пазара се интерпретират едновременно като проблем, но и като възможност, но доминират положителните интерпретации за бъдещото развитие. От една страна, количествените мащаби на пазара и по-ниската склонност към разходи за култура се разглеждат като устойчиви пречки за развитие. Често срещани са отговорите, че икономическата ситуация (от последните години, а и в близко бъдеще) ще бъде пречка за разрастването на пазара към по-широк кръг купувачи, а дори и че посещението на културни събития ще пострада от притесненията, свързани с доходите. От друга страна, някои участници са склонни да разгледат ограниченията като стимул за творците да търсят международни изяви, което да „проработи“ едновременно за успеха им на по-перспективни пазари и за легитимацията на изкуството им в България.

Участник	Пазарът като „ограничение“	Пазарът като „възможност“
Георги Лозанов	„…в никакъв случай не трябва да се остави културата да зависи изцяло от пазара, защото това зависи от едно пазарно мнозинство… И когато става дума за една масова аудитория, а пазарите работят с масови аудитории, в крайна сметка става дума за определен степен на компетентност, която не е достатъчна за високата култура. И затова високата култура няма как да оцелява пазарно.“	„…пазарът е глобален, да затвориш един национален пазар е трудно. И въпросът е как се продава на европейския пазар изкуство, а и на световния. И ако нещо се продава там добре, тогава то може по обратния ред да генерира и пазарен интерес тук. Ето, да кажем, Георги Господинов. Освен всичко друго, Георги Господинов направи огромен пазарен пробив. Показа, че един писател със своите книги може да живее, което е оцеляване, и то не с масова литература, а с висока литература.“
Боряна Вълчанова	„Трябва да се добавят тук и културните връзки, т.е. по-големи международни връзки също би трябвало да има, по-голяма отвореност по различни проекти. Трябва да се мисли и в тази насока и може би тогава, когато има една по-ясна стратегия за това – да се мисли като цяло за европейската и световна сцена…”	„Бизнесът също е много важен. Меценатството, появата на аукционите, които се появиха в последните години – например „АртМарк“, които започнаха да правят ежегодно по няколко аукциона с различна насоченост. Също, появата на така наречените „феърове“ или панаири – появата на „София Арт Феър“ – това определено разширява полето на публиката, която може да бъде привлечена.“

Интересни и разнопосочни отговори участниците дават на въпроса за дефинирането на българския културен продукт, който е и основна тема на това изследване. От една страна, голямата част от тях отбелязват сложността (или дори невъзможността) да бъде формулиран хомогенен български културен продукт, предвид разнообразието от успешни направления в българската култура и сред традиционните, и сред съвременните форми на изкуство. От друга страна, почти всички участници са склонни да предложат модел, който балансира едновременно между тези форми и интереса на различните сегменти в публиката (и в България, и от чужбина), вероятно в опит да се постигне справедлив модел на подкрепа от държавата и да се насочи интереса на частните заинтересовани страни. От трета страна, много от отговорите акцентират върху творците и произведенията, които са получили признание в чужбина (вж. и по-горе), като дават примери както с характерни (традиционно български) творчески прояви, така и с универсално валидни. Едни от най-често повтарящите се примери, които участниците посочват като показателни за потенциала и реализацията на българската култура в глобалния контекст са цялостното творчество на Кристо (Явашев) и пробивът на Георги Господинов с книгата „Времеубежище“, с която българският писател спечели престижната литературна награда „Букър“ през 2023 г. заедно със своята преводачка Анжела Родел.

Участник	Общи принципи за формирането на концепция за български културен продукт	Конкретни примери за български творци, характеризиращи концепцията
Димитрина Кюркчиева	„Имаме самобитни творци, на които просто сваляме шапка, и не само аз. Имаме символи, звуци, културни пластове, всичко това обаче трябва да бъде силно разпознаваемо – въпреки различните политически ситуации, режими, смяна, изпитания, сътресения, бедност, въпреки всичко това – нашето българско изкуство се утвърждава, хората продължават да го търсят, което много хубаво.“	„…стилът на писателя Георги Господинов, който не случайно беше отличен с „Букър“. Забравена, но давана за пример, и аз сега ще припомня името на Аксиния Михайлова, една наша ярка съвременна поетеса, самобитна, която спечели през 2014 година Френската национална литературна награда „Аполинер“ с книгата си „Небе за изгубване“; писателката Здравка Евтимова, която е разпознаваема в чужбина със своите разкази и със своите преводи.“
Радослав Механджийски	„Почти във всяка сфера, доколкото виждам, има една организация, която прави нещо изненадващо голямо и значимо за нашия контекст – дори понякога имам чувството, че надскача контекста, който имаме тук.“	“…Синелибри“, да кажем – форматът който създават, гостите които привличат, доверието, което изграждат в международен план е наистина солидно. „София Арт Феър“ – тук вече ще говоря в първо лице, единствено число – но заедно със „София диша“, ние като съорганизатори… проектът създава среда, която е абсолютно фантастична и участниците, гостите на събитието, поставят нашата сцена абсолютно равноправно в европейски план, без никакви скрити комплекси по темата.”
Мария Василева	„Днес българският културен продукт се формира в диалог между националното и глобалното – той съчетава локални особености с универсални теми и често се насочва към международна публика. „Българското“ не е затворено понятие, а динамично качество, което се проявява чрез уникален поглед към света, роден от конкретна културна среда.“

Следва да се отбележи, че макар подборът на участниците в изследването да е ориентиран към експерти и професионалисти в областта на визуалните и съвременните изкуства, в отговорите като цяло няма предубеждение или тенденциозно изключване на други направления в изкуството, а по-скоро средата е разгледана като обща и взаимосвързана. Както бе посочено по-горе, основните конфликтни точки между различните видове изкуства са предимно свързани с конкуренцията за общо финансиране от бюджета за култура, при което те нямат изравнени позиции, какъвто пример е даден с киното и сценичните изкуства (от „гласовитата“ страна) и с визуалните изкуства (които нямат толкова голяма публична подкрепа).

Финалните въпроси, свързани с наличието или възприемането на определена „културна ДНК“ и за спонтанните лични асоциации („Гордея се с българското изкуство, защото…“) с творци и произведения от българското изкуство допълват основната концептуална линия в дефинирането на национален културен продукт. На участниците е дадено по-свободно поле за интерпретации и субективно мнение (не че в другите въпроси то е било ограничавано по някакъв начин), което дава възможност да се преодолеят някои по-клиширани или по-стереотипни представи. Като общ извод следва заключението, че мащабът, популярността и оригиналността следва да бъдат разглеждани като съвкупност и баланс, а не изолирано. Също така, повечето участници отхвърлят провокацията за асоциативна връзка между „българското кисело мляко“[6] и „български културен продукт“, което (от изследователска гледна точка) се приема като „добър знак“, защото възприемането на изкуството остава в сферата на таланта, усилието и демонстрирането им, а не се приема като „заслужено по подразбиране“.

Участник	Асоциация между изкуството и киселото мляко	„Гордея се с българското изкуство, защото…“
Аделина Филева		„Гордея се с българското изкуство, защото въпреки трудностите успява да върви на европейско ниво, да Бъде! И поне аз, където сме представяли нашия проект на СГХГ, хората са ни приемали и след това ни търсят да продължават да работят с нас.”
Боряна Вълчанова		„Гордея се с българското изкуство, защото то носи една много специфична енергия, талант, емоционалност, задълбоченост. За мен, в него има както „корен“, така има и „крило“. В смисъл – има минало, има отношение към миналото, но винаги е с поглед към бъдещето.“
Георги Лозанов	„Талантите не са самородни, както и диамантите. Ако не ги обработиш, са камък като диаманта – ако не го обработиш, той няма висока стойност. Тоест, ти трябва да влезеш културата, да си част от културата, да си част от културния диалог, да разбираш... Защото самото изкуство е диалог с една аудитория.“	„Гордея се, например, със серията „Тоталитарната система“ на Емил Стойчев, която той рисува по време на тоталитарната система.[7] Макар че не може да се каже, че Емил Стойчев е някакъв дисидентстващ човек. Гордея се с Галин Малакчиев. Гордея се с това, че като цяла София се познавах с Генко (Генков), с неговите „мокри“ картини, които той разнасяше напред-назад и пееше по трамваите. Гордея се с „Бариерата“ на Павел Вежинов, говоря за социализма. Гордея се с Радичков. Това е все модерно изкуство, да се със съвременни изкуства и все с хора, които повече или по-малко познавам. Някои като Емил са ми приятели. Какво да огледаме, да огледаме терена, това, което е останало. В крайна сметка, колкото и да не ми се иска да кажа, заради това, че Хайтов има и много спорни неща, се гордея с „Дивите разкази“. Няма как да бъде прескочен. Гордея се със „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева. Чакай да видим. Гордея се с Коцето Павлов – даже с всички написани, даже и с ненаписаните му стихове се гордея. Ами да – с това, което е той… … с Правдо (Правдолюб Иванов), с Иглика Трифонова и нейните филми. С Черкелов и филмите на Черкелов и на Людмил Тодоров. Това беше едно поколение, което успя всъщност да направи кино за нашето поколение и да се взре по един много драматичен начин и честен – говоря за „Парчета любов“. Говоря за „Любовното лято на един льохман“ и така нататък. Говоря за „Писмо до Америка“ на Иглика. И днес, с много неща – гордея се с Теди Москов… Гордея се с Митко Гочев, Бог да го прости! Гордея се със Санчо Финци. Гордея се с Ясен Гюзелев. Така, има страшно много неща, които не можем да видим, защото цялата обща пропагандно-еснафска мараня ги крие, оттам е проблемът. Ако се съсредоточавам… но ще изпуснем, ще изпуснем. Гордея се със Станислав Стратиев, който направи типичен абсурдизъм по време на социализма и то социален абсурдизъм – даже не като френския, който е езиков. Той е социален, с директни адреси, социални.“
Димитрина Кюркчиева		„Защото то е културният ни код – културен код, който пази традициите ни, който пази, как да кажа, онова, което усещаме като самосъзнание, че сме българи, имаме родова памет, че трябва да бъде защитено от нашето изкуство.“
Лили Владимирова	„Мисля, че когато някой е способен и достоен в това, което прави, успехът го намира. Мога да изредя десeтки български автори, които са изключително уважавани в чужбина, без да са “новото кисело мляко“.	“Не се предава.”
Мариана Китипова		„Защото е силно емоционално, според мен. Говоря общо. Все още има от тези емоционални напрежения вътре в човека, не е хладно, дистанцирано, дизайнерско само, каквато тенденция силна има.“
Мария Василева	„Сравнението на българското изкуство с киселото мляко звучи остроумно, но е подвеждащо. Културата не е стока за износ, а жива система от идеи, образи и ценности, които не могат да се свеждат до търговска марка. Изкуството не служи за „реклама“ на нацията, а за критично осмисляне на нейното съществуване и за общуване със света на по-дълбоко, човешко ниво…”	„… то оцелява въпреки всичко — въпреки липсата на подкрепа, интерес и памет, и защото, дори в най-трудните обстоятелства, българските творци намират начини да мислят, създават и общуват със света, запазвайки свободата на духа.“
Пламен Петров		“…гордея с него, защото всъщност винаги, и до ден-днешен, дори когато казваме, че по някакъв начин е космополитизирано и така нататък – все пак дълбоко в себе си носи нашето. А именно през нашето ние можем да бъдем интересни на другите – няма друг начин!
Радослав Механджийски	„…има отделни примери на художници, а и не само – творци от всяко естество – които тръгват от такъв тип свръхбитова, брутална, унищожена среда и започват да създават гениално изкуство впоследствие, но това е свързано с тяхната лична чувствителност и светоусещане и после те намират среда, която да оцени това, което правят. Но ако говорим за общата картина – там, където „…киселото мляко става от само себе си“, е много сложна среда за да вирее изкуство и да се развива то в обществен план.“	„Защото в днешно време, въпреки всички обстоятелства, във всяка една сфера от това изкуство можем да открием и културно съдържание, което е напълно равностойно в глобален план… И в един момент регионалната идентичност се размива в степен, в която тя не играе същата роля – и ти, дори да си географска периферия, ти постоянно си свързан с глобалното съзнание.

Заключение

Направеното проучване на мненията и нагласите на изтъкнати експерти в областта на културата в България дава отправна точка за по-задълбочено изследване на стратегическите подходи за формиране на културни политики в страната. То очертава ясно структурни дефицити и налични възможности пред развитието и популяризирането на българското изкуство като културен продукт. Мненията на участниците демонстрират експертен консенсус относно необходимостта от по-добра координация между културните политики, механизмите за финансиране и стратегиите за публичност, както и от ясно дефинирана визия за ролята на културата в по-широкия обществен и икономически контекст.

Откроява се потребността от нормативни промени, свързани със Закона за меценатството и рамките на публично-частните партньорства (ПЧП), които да създадат действени и устойчиви стимули за участие на частния сектор в подкрепа на културни проекти. Същевременно липсата на последователна политика за културна дипломация и международно позициониране на българското изкуство се идентифицира като ключово ограничение пред разширяването на аудиториите и пазарите.

Резултатите от изследването показват, че въпреки съществуващите позитивни практики и примери за успешни модели, културната екосистема остава фрагментирана и зависима от индивидуални инициативи, което поставя под риск устойчивостта на постигнатите резултати. В този смисъл, формулирането на дългосрочна, междусекторна стратегия, обвързваща култура, образование и туризъм, е предложено като необходима предпоставка за изграждането на разпознаваем и конкурентоспособен български културен продукт.

---

[1] Христина Бобокова е изкуствовед и куратор, председател на Управителния съвет на Фондация „Процес-Пространство“. Докторант по професионално направление 8.2. „Модерно и съвременно изкуство“ в катедра „Изкуствознание“ на Национална художествена академия. 

[2] Hristina Bobokova is an art historian and curator, chairwoman of the Board of Directors of the Process-Space Foundation. PhD candidate in professional field 8.2. "Modern and Contemporary Art" at the Department of Art History of the National Academy of Arts.

[3] В изследването взеха участие (по азбучен ред): Аделина Филева – директор на Софийска градска художествена галерия (лично интервю); д-р Боряна Вълчанова – уредник в отдел „Ново българско изкуство“, Национална художествена галерия (лично интервю); доц. Георги Лозанов – преподавател във ФЖМК и главен редактор на списание ЛИК (издание на БТА) (лично интервю); Димитрина Кюркчиева – журналист и водещ на предаването „Артефир“ по Програма „Христо Ботев“; Лили Владимирова – художник и собственик на Галерия „Нюанс“ (писмени отговори на въпросите); Мариана Китипова – координатор „Изложбен график“ и експерт „Връзки с обществеността “ на ГХГ-Пловдив (лично интервю); Мария Василева – куратор, критик и специалист по история на изкуството (писмени отговори на въпросите); д-р Пламен Петров – изкуствовед, директор на ХГ-Казанлък (лично интервю); Радослав Механджийски – изкуствовед и куратор, член на екипа на „София Арт Феър“ (лично интервю).

[4] Вж. и предишен цитат на ГЛ за недофинансирането на изобразителното изкуство.

[5] Това е условно разделение, приблизително това са въпроси 6-11 от въпросника

[6] На някои от участниците въпросът не е зададен по начина, формулиран първоначално във въпросника, затова и липсват директни отговори.

[7] ГЛ има предвид цикъла „Фрагменти от тоталитарната система“ на Емил Стойчев